ОКСИМОРОННИЯТ СВЯТ – литературният блог на Пламен Асенов

ЗАВРЪЩАНЕТО НА КНИГАТА „СТИХОТВОРЕНИЯ“

Пламен Асенов

Този текст, както и всички други текстове на този блог, са защитени от “Закона за авторските права…..” и не могат да бъдат препечатвани или използвани по какъвто и да било друг начин, цялостно или частично, без специално разрешение за това. За получаване на разрешение – виж страницата Контакти в дясната лента.

От утре в блога започвам да публикувам някои неща от първата ми книга “Стихотворения”. Тази книга има наистина странна съдба, не само заради приключенията, свързани с нейното издаване, но и заради факта, че, въпреки двете издания, които има – френско и българско, на практика никога не е била продавана в България. Така че от една страна почти не е позната на читателската публика тук, а от друга – превърнала се е вече в истинска библиографска рядкост.

Стиховете в книгата са писани в периода 1984 – 1989 г. За българската история това е един мрачен и сравнително малко познат период, характерен с провеждането на тъй наречения “възродителен процес”, опита на комунистическата власт да дискриминира турците и мюсюлманите в България. По онова време аз живеех и работех в Кърджали, така че всичко това ми се отрази много тежко, макар на пръв поглед да не личи в самата поезия.

Някъде през 88-ма година, когато книгата все още не беше напълно завършена, но вече ясно очертана като стил и тематика, реших да изпратя готовата част в две български издателства – по-скоро да пробвам почвата, отколкото с истинска надежда за успех. Двете издателства бяха “Георги Бакалов” във Варна и “Хр. Г. Данов” в Пловдив. От варненското издателство получих отрицателен отговор, макар да нямам спомен за някакви мотиви или обяснения. Отговорът от пловдивското издателство обаче беше доста странен. В него се обясняваше как еди-кои си стихотворения /повечето от изпратените/ са много истересни, какви достойнства имат и т.н. После идваше знаменитият финал на писмото, в което се казваше: “Но когато започнете да пишете по друг начин, обадете ни се пак”.

Не им се обадих, естествено, знаех какво значи това. Казаното не беше поетична, а политическа оценка, макар и досега да твърдя, пък и всеки може да го види, че поезията ми не беше, а и никога не е била, свързана със злободневна политика. Само това оставаше…..

Реших, че книгата трябва да се изкара навън, някъде в свободния свят, но нямах никакви контакти, не знаех какво да направя, пък и не смеех много-много – по онова време ДС знаеше за теб повече, отколкото ти знаеш за самия себе си. Или поне си позволяваше да участва  безконтролно в такива неща като телефонни разговори и лична кореспонденция.

През пролетта на 89-та година се оказа, че приятелят ми Пламен Даракчиев има адреса в Париж на някакво българско емигрантско издателство и ми го даде. Това беше земеделското списание “Бъдеще” на Ценко Барев, с което активно се  занимаваха още Тончо Карабулков, Благо Славенов…..и още хора, които после се върнаха на куп в България и създадоха сегашното БЗНС на Анастасия Мозер. Така или иначе, успях да им пратя ръкописа през лятото по един мой братовчед.

Няколко години по-рано той се беше оженил за французойка и беше изчезнал щастлив от страната, още повече – не като емигрант, а някак си законно. Затова и можеше да се връща. Та един ден неочаквано ми се обади, че пристига в Кърджали на гости заедно с жената, двете наскоро родени близначки и тъщата. Стана голям купон, защото аз по това време вече бях уволнен от работа заради голямата си уста, къщата ми се беше превърнала в свърталище на опозиционни заговори, ченгетата душеха наоколо, а изведнъж при мен се изтърсва френска кола, пълна с френски граждани, срещу която те дори не могат да вземат официални мерки. И само слухтяха и следяха като глухи кучки какво правим. А ние правехме палачинки. Да, основно правихме палачинки, двете французойчета, току-що стъпили на краката си, вървяха след тогавашната ми жена с по една голяма чиния, стисната здраво в ръце и викаха: “Маме, маме”, като по този начин си просеха още палачинки. Нашите три деца се чувстваха пренебрегнати, защото трябваше да има палачинки първо за гостите, а гостите ги изяждаха на секундата…..

На тръгване дадох вече готовия ръкопис на Жоро и малко по-късно той ми се обади от Париж, че хората в издателството много се зарадвали, прочели нещата веднага, още докато си говорили едно-друго и казали, че ще ги издадат в отделна книга. Така и стана. Книгата излезе в края на 89-та с цени на гърба – 20 френски франка, 7 немски марки, 5 американски долара и…..2 лева български, макар по времето, когато е издавана, все още да нямаше изгледи тя да се появи на българския пазар. И всъщност наистина не се появи. Някъде през януари 90-та получих два-три пакета с книги, един от които оставих за безплатно раздаване на портиера в тогавашния СБП на “Ангел Кънчев”, един раздадох веднага на приятели, а малко книги запазих за себе си, като после и тях раздадох на приятели. За пазар не можеше да се мисли, защото тогава в София течеше Кръглата маса и всички, включително и аз, се вълнувахме повече от политика, отколкото от поезия.

Няколко месеца по-късно ми се обадиха от пловдивското списание “Тракия” и ме помолиха да отида и да разговаряме за издаване на книгата ми. Почти бях забравил за нея, затова отначало помислих, че някой си прави майтап, но се оказа, че не. Така се запознахме със сегашния ми приятел, големия български поет Николай Заяков, с приятеля, журналист и писател бай Илия Зайков, с поета Марко Марков и други хора.

Оказа се, че един българин, емигрант в Германия, получил или си купил френското издание на книгата, харесала му и я пратил на приятеля си Николай Заяков с въпроса: “Абе, ти чел ли си това?” На което Николай отговорил – не съм, ама като я прочетох, хареса ми.

Тогава впрегнал цялата редакция да ме издирят. Разпитвали насам-натам, но никой в Пловдив не ме познавал. В края на краищата – нормално, не съм учил тук, а в София, последните 10 години живеех в Кърджали…..Някой все пак се сетил нещо смътно и им казал, че май живея някъде около “Ленинград”. Само че не уточнил, че не около хотел “Ленинград”, както хотел “Санкт Петербург” се казваше тогава, а около булевард “Ленинград”, както се казваше сегашният булевард “Санкт Петербург”. И Марко Марков, горкият, се скъсал да обикаля и да звъни по входовете на разни блокове в района на хотела. После пък някой друг се сетил, че май не живея в Пловдив, а в Кърджали и след това вече било лесно.

Така второто, българското издание на книгата, с илюстрации на Георги Божилов /Слона/, се появи в началото на 1991 г. Но пак не беше продавано по книжарници и сергии. То има нещастието да излезе от печатницата в деня, когато тогавашният премиер Димитър Попов излезе по телевизора и призова:”За Бога, братя, не купувайте!” И настана такава една работа, че българите, освен скъпи стоки, спряха да купуват и евтини, като поезия например.

Но на мен тогава това не ми направи особено впечатление, нали пак можеше, като не се продава – да се раздава…..Така продължи доскоро, когато оставих на приятеля ми, книжаря и издател Валери Начев, малко от запазените екземпляри да ги продава в своята книжарница “Магелан” в Пловдив. Откъдето всеки може и сега да си купи или поръча доставка. 

А ето какво написах като свое представяне в това българско издание на “Стихотворения”: 

“Роден съм в Пловдив през 1958 година, учих в София, през последните десет години живях в Кърджали. Първата ми книга излезе в Париж, но от това Айфеловата кула не порасна чувствително, както смятах, че би било редно.

Пред идеята за светлото бъдеще винаги съм предпочитал идеята за действителността. Този ми прагматизъм се прояви в натрупване на имане – имам много книги и много деца, но жена ми се справя чудесно с всички ни.

От друга страна, смятам действителността за не особено привлекателна, но, както казва Уди Алън, тя “все пак е единственото място, където човек може да получи прилична пържола”. Или да прочете истинско стихотворение – което не е същото, но означава същото.

Разпространено е мнението за поезията като своеобразен изход, а оттам и за поета като човек, който отива някъде и води със себе си читателя. Но да си спомним дори само Данте, който наистина ни води в ада, но след като е бил вече там.

За мен поетът е човек, който се завръща.”

1 коментар »

  1. towa e edno mnogo krasiwo nesho koeto tqbwa da go prochetete .

    Коментар от деница — 11.09.2009 @ 19:33 | Отговор


RSS хранилка за коментарите към тази публикация. TrackBack URI

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

The Rubric Theme. Блог в WordPress.com.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: