Пламен Асенов
Този текст, както и всички други текстове на този блог, са защитени от “Закона за авторските права…..” и не могат да бъдат препечатвани или използвани по какъвто и да било друг начин, цялостно или частично, без специално разрешение за това. За получаване на разрешение – виж страницата Контакти в дясната лента.
Трябва да бъда докрай субективен и да призная, че личните ми пристрастия в историята на завладяването на Мексико сочат Бернал като главен герой. И как не? Той е интелектуалецът сред една банда авантюристи от началото на ХVІ век, тръгнали през девет земи в десета да грабят злато. Не знам дали си представяте какво значи това. Но той е хроникьорът, той е писателят, без него тази история нямаше да я има изобщо. Или щеше да е потънала дълбоко в сферата на догадките и непоетичните описания на някой псевдосвидетел, чул разказ за тези събития край лагерния огън век по-късно.
И изглежда не е случайно, до голяма степен – подсъзнателно неслучайно, че когато писах пиесата, именно Бернал се оказа централен герой в нея. Като не забравяме все пак, че това е плод и на други фактори – направеният в тази книга съзнателен опит за провокация към стандартното разбиране, че пиесите са нещо, което е по-близко до реалността от поезиите, че има чисто технически въпроси като балансите между различните герои при избрания подход и стил на писане и прочие – това подсъзнателно влечение към съдбата на един брат по съдба без съмнение си каза думата. Още повече, че той не просто е описал, а и оцелял.
БЕРНАЛ ДИАС ДЕЛ КАСТИЛЬО
/Участник в похода на Кортес за
завладяването на Мексико, както и в
по-ранните две неуспешни испански
експедиции. Автор е на хрониката “Истинската
история за покоряването на Нова Испания”/
Вече толкова съм остарял, че помня всичко -
дървеният кръст, където ги погребвахме, когато
можем, езерото привечер как светеше, когато
зърнахме за първи път Теночтитлан…И ръка
отсечена потъва, и очи от злато заблестели,
после същите очи, но мъртви, после
мъртвите лица, но живи. Паметта ми е
дърво, което се покрива всяка пролет
със листа от миналата есен и не може
да се отърве от този вреден навик. Дните
си завършвам като магистрат в Сантяго, Гватемала.
Нощите – с очи отворени за хрониката на живота.
“Да умреш последен” е съдба, не епитафия.
Духът на тази експедиция бе по-различен
от предишните. Безумната идея да потънем
въоръжени и усмихнати в сърцето на империя
развита, войнствена, не ни смути първоначално,
защото не Кортес ни я наложи,
защото ние искахме така да стане.
Та златото бе в изобилие наоколо. Възможността
за часове да се превърнеш от прост войник
в различно нещо бе твърде изкусителна, но късно
разбрахме че възможността не съществува.
Когато след смъртта на Монтесума Ситауалк
и хората му разгневени ни преследваха, бе златото
цената на живота. И който не плати – загуби всичко.
Все пак – не беше ли съдбата по-жестока към Кортес?
Той преживя смъртта на хора, за които плака или поне се
сдържаше да не заплаче. Сърцето му бе по-голямо, отколкото
обикновено смятат. Прочут като лукав, жесток понякога,
суетен, властолюбец – аз съм го виждал тъжен и уплашен.
С невинност на дете, пораснало без време, той взимаше
най-грешните решения и оцеляваше като в игра. А после
от позата на мъж поиска реална власт, което го съсипа.
Предупреждавах го, когато можех, че Дворецът не действа
с разум, а с инстинкт и че едва ли – макар заслужил -
ще коронясат някакъв си непознат за вицекрал на Мексико.
Така дори смъртта не му донесе утехата умирайки да има
в ръката си това, което е мечтал. И е постигнал.
Кортес така и не разбра, че бе играчката в ръцете на
съдбата всемогъща. А би могъл…Нали видя, че Монтесума
империя загуби за броени месеци, макар решенията му
да бяха правилни? Че го убиха неговите хора, че ние,
враговете му, го защитавахме и после плакахме отвътре,
а те отвъд стената, но с еднакви сълзи? Но мисля също -
какво ли, ако бе разбрал? Дали бе вътрешно способен
да се откаже от живота си, пробляснал като сянка на
божествен жезъл? Да продължи като обикновен човек,
заселен край полата на Марина? Дали не би могъл…
Това би значело да бъдат живи мъртвите лица от моя спомен.
Да бъде Монтесума и досега владетел в Мексико, да чака
в началото на всеки век годината 1 Тръстика, денят 9 Вятър.
