/Шеста съвместна изложба на Даниел Дянков, Николай Бузов, Румен Жеков и Иван Тотев – галерия „Резонанс”, Пловдив/

Пламен Асенов

Знаете ли каква е разликата между звездите на рокендрола и тези на изобразителното изкуство? Разликата е, че рокаджиите излизат на сцената…..например един Бетовен или Моцарт…..излиза и казва – аз съм велик, защото измислих това парче. И започва да го свири.

Докато художниците, някой си Ван Гог примерно, още преди да се появи на сцената, го чуваш да мърмори под сурдинка някъде зад кулисите – това парче слънчоглед е толкова велико, само защото аз го нарисувах, нали. И така си е, всички знаят, че то наистина е велико, само защото той го е нарисувал. И само когато той го е нарисувал.

От тези различни подходи идва и разликата в реакцията на публиката, когато едните или другите излизат пред нея. Ще се убедите сами, като си дадете сметка, че докато ви представям тези четири звезди в българското изкуство на изображението, заради които сме се събрали днес, на вас няма да ви идва отвътре да ги посрещнете със силни викове и ръкопляскания, да свирите с пръсти и да тропате доволно с крака и ръце, спонтанно да запалите стотици запалки, за да осветите затъмнената зала.  Макар че точно в този случай много ми се иска така да подходите, защото бандата си заслужава…..

Но нещо за бандата като цяло ще кажа после, първо искам да ви представя хората в нея един по един – не само за да разберете кой кой е, а и за да свържете веднага лицето на автора с творенията, които го изобразяват в тази изложба.

Започвам с Николай Бузов. Според мен само на пръв поглед изглежда така, сякаш космическата геометрия в неговите платна се опитва да види и обозначи онзи момент, когато формата се ражда. Всъщност ако човек се вгледа добре, ще види, че става дума по-скоро за обратното – за начина, по който формата, простата, първична форма, започва да твори пространство, време и всичко останало. В този смисъл Николай ми прилича не на човек, който отива някъде, за да търси началото, а на човек, който се връща от някъде, натоварен с твърде крехката надежда да стигне до края, онзи край, чиято посока е навсякъде наоколо.

Даниел Дянков е напълно различен. В акварелите, които показва този път в Пловдив, той, струва ми се, поставя пред нас загадки. Например – кой е, как изглежда и къде живее странният свят, чиито парченца виждаме, ефирно забулени, да прозират в творбите на Даниел. Също, може ли съвършено непознатото, а нищо чудно – и напълно измислено слово, да бъде изписано пред очите ни с цялата си граматика и разгърнато в пълния си смисъл, но по този начин – вместо да разкрие – да направи съвсем невидима за публиката онази тънка граница между реалност и вълшебство, скрита в загадките.

Румен Жеков като художник е толкова далеч от баналното, че, за да започна да говоря за него, без да прозвуча претенциозно, трябва да кажа нещо банално. Изразът, който ме напъва отвътре, е, че Румен не престава да ме изненадва. Вчера например, още щом видях тази, новата работа, която ни посреща на входа, тя веднага ми прозвуча като хайку – истинско поетично тристишие, макар сътворено не в слово, а в цвят. На човешки аз бих превел тези две прости бели мазки на електриков фон така:

Виждам

как реалността

съществува

Не знам дали съм прав, в смисъл – не знам дали съм прав, че реалността съществува, просто казвам, че работата на Румен така ми звучи.

Разбира се, тъй като от четиримата автори най-добре познавам Иван Тотев, оставих си го за десерт накрая. Новото сега, щом видях струпани, сякаш най-небрежно, работите му тук-там из залата, беше впечатлението, че всички те отиват някъде. През годините съм казвал разни неща за Иван. Например че прави камъка, метала и изобщо всякакви материали, да изглеждат по-меки, отколкото са в действителност. Или че колкото по-здраво са стъпили на земята неговите фигури, толкова по-близо е до тях небето. Сега обаче за първи път усетих не само динамиката, която идва от вътрешното напрежение в творбите му, видях не само движението им по оста горе-долу, но забелязах също и техния стремеж наистина да се преместят в пространството, да тръгнат в ширина, по хоризонтала. Или към някакъв си техен хоризонт, кой ги знае…..

Е, засега толкова за четиримата артисти като такива. Ако искате наистина дълбоки прозрения за тях и творбите им, питайте сведущи изкуствоведи, не мен, аз съм само един човек, който гледа. За да сме съвсем на чисто обаче, на края искам да си призная и една грешка, сътворена по-рано.

През лятото на 2009-та, когато същите тези художници за четвърти път имаха съвместна изложба, писах, че те се опитват да направят нещо като заговор. Сега, вече при шестата им проява, разбирам, че съм сгрешил – те очевидно не са рехава група случайни заговорници, а, независимо дали сами си дават сметка за това или не, са истинска, добре организирана банда, нещо като бандата на четиримата, но не в китайската, а в българската култура. И ми е малко чудно, че министър Вежди не е тук, та да види с очите си заплахата и да предпази обществото от нея.

Защото, както сами можете да се убедите от показаното в тази зала, оказва се, че ако преди две години съм сгрешил за степента на сплотеност на въпросната банда художници, то съвсем не съм сгрешил по отношение на тяхната цел – да се придържат колкото може по-близо до истинските стойности и колкото може по-далеч от чалгата, която властва в българското изкуство. Също – да демонстрират винаги, когато могат, че освен дължина, ширина и височина, човешкият дух, за да продължи да съществува, трябва непременно да притежава и едно четвърто измерение – дълбочина. А подобни идеи са опасни не само за културния, но и за цялостния ни български живот, защото могат да го заразят с форма и смисъл.

Дори се блазня от мисълта, че подобни идеи могат да докарат нещата дотам, та публиката да обърне гръб на чалга-политиците ни, на Азис и Преслава, на Иван и Андрей, на цялата кохорта непреходни недоразумения на прехода и спонтанно да започне да приветства истинските артисти като звезди всеки път, щом ги мерне на улицата. Не че наистина ще стане така, но все още си позволявам разкоша да се блазня от тази мисъл.

Омръзна ми, граждани, да казвам истината и да излиза, че съм прав.

Не стига, че почти винаги съм прав в журналистическите си материали, но сега се оказа, че съм прав, дори когато съм написал една съвсем налудничава книга, наречена  “Оксиморонният свят”.

Как познах, че съм прав ли? Ами тези, които са чели въпросният наръчник по умерен идиотизъм знаят, а за другите сега ще кажа, че името на героя от четвъртата част на книгата е Джон Смит. В процеса на писане стана ясно, че и името на неговия личен Бог, на когото той гради храм, също е Джон Смит. Само че до скоро аз съвсем наивно смятах, че въпросният Джон Смит /да не се бърка с другия Джон Смит, както и с всички останали хора по света, които носят това име/ е напълно измислен герой, а се оказа, че не е така, оказа се, че той си съществува съвсем реално и дори живее в България.

Нали се сещате за случая, при който в петък някакъв човечец хвърли две димки пред Парламента? Първоначално си помислих, че най-вероятно той иска по свой начин да поздрави народните избраници, като им спретне малко светлинно-пушечно шоу, да им благодари за всички законови добрини, които са му сторили.

После размислих обаче задълбочено и стигнах до извода, че е по-вероятно, ама много по-вероятно, човекът просто да е напълно изтерзан отвътре и отвън поради прекрасния живот в родната ни България, та с този отчаян ход се е опитал да каже на тях и на всички нас: – А, стига, бе!

Както и да е. Важното в случая е друго. След като бдителните органи на реда задържаха злосторника, почти терорист и любезно го накараха да проговори, разбра се, че, според собствените му признания, той е гражданин на Нова Зеландия и името му е…..познахте, разбира се – Джон Смит.

Не, не, не вярвам, граждани, да му е дошло вдъхновение на човека точно от моята книга. Само остава и полицията да си помисли така и да ме изкара подбудител. Не вярвам, защото книгата е издадена в толкова малък тираж, че на практика познавам всички хора, които я притежават. Сред тях не е нито въпросният Джон Смит, нито, слава Богу, полицията.

Може пък Джон Смит да е попаднал на някои от историите за Джон Смит в блога ти – ще кажат досетливите. Може, но там са публикувани толкова малко от тези истории, че звучи невероятно някой да получи толкова значимо вдъхновение само поради тяхното четене. Все ми се струва, че за целта би трябвало човек да е прочел цялата книга и да е вникнал твърде дълбоко в нейните дебри.

Логиката в тази история от всекидневието, доколкото съществува логика в нея, идва да покаже само едно – че не книгата “Оксиморонният свят” е повлияла по някакъв начин на околния живот след своето появяване, а по-скоро околният живот наистина се е вселил като дух и плът в книгата “Оксиморонният свят”. С други думи, както обичам да казвам понякога в по-интимна среда – аз мислех, че съм писател на абсурда, а то се оказа, че съм чист реалист.

Малко е подтискаща тази мисъл, граждани, та затова подхвърлих в началото, че ми омръзна да съм прав, с истината когато съгреша дори.

Така или иначе обаче, фактите сочат, че книгата “Оксиморонният свят”, не стига че не се продава по книжарниците, а само на представяния тук-там, но и вече съвсем свършва – останаха в наличност едва около петдесет бройки. Ето защо хората, които държат да научат как да се представят пред полицията, след като са хвърлили димка пред Пралманта или са направили нещо още по-фантастично, могат да дойдат във вторник, 11 октомври 2011 година, от 20 часа, в кръчмата “Петното на Роршах” в Пловдив /ул. “Йоаким Груев” 36, отстрани на Дирекцията на полицията/ и да разберат от първа ръка някои истини за правилното поведение в живота и защо той си струва да бъде живян.

Особено ако в душата си човек непреклонно носи името Джон Смит.

Пламен Асенов

В сряда, 29 юни, предстои софийската премиера на книгата “Оксиморонният свят”. Знаменателното събитие ще започне от 19 часа в “Петното на Роршах”, ул. “Христо Белчев” 8, а къде и как ще завърши – отсега е трудно да се прогнозира. Надявам се все пак, че никой от гостите няма да попадне накрая в кауша, само заради някакво си пиянско просветление, обзело го неудържимо, поради досега с някаква си умна книга, пълна с простотии.

Макар че никога не се знае.

След първото представяне на “Оксиморонният свят” в Пловдив, охранителните камери по центъра заснеха словесно опиянен гражданин, който в 1 часа през нощта звънна лично на кмета, за да го пита кога най-после общината ще зарови дупките в душата му, изровени от болезнената българската действителност. Добре, че кметът също беше се натряскал в този момент, та само го препрати към бат` Бойко, `щото силите на общината не били достатъчни, въпросът изисквал по-сериозна финансова подкрепа от страна на държавата.

Посъветва го също да се обади и на Гоце Първанов, защото не само финансова, но и морална подкрепа била необходима за целта, така го посъветва.

Друг един гражданин пък дотолкова се вдъхнови от книгата, че реши да преспи с една друга приятелка на жена си, не с онази, първата, с която вече беше преспал при един друг удобен случай. Но се оказа, че приятелката е заминала на пътешествие в Япония и той я последва с последното такси, което успя да хване с голи ръце. Сутринта се събуди някъде около Павликени с натрапчива мисъл в главата, че чорапите му ги няма, а онова, дето го стиска за гушата, е чувството за вина пред благоверната му. А може и да беше копринено шалче, увито около струна за пиано, дърпана изотзад с две ръце от същата тази благоверна – не помня вече, пък и оттогава не съм виждал човека, та да го разпитам по-подробно.

Самият аз след онази вечер също имах духовно преживяване – на другата сутрин не се събудих изобщо. Не съм сигурен дали стана така, защото вечерта изцяло забравих да си легна, или защото реших, че, след като и без това живеем в напълно оксиморонен свят, събуждането ми с нищо няма да промени световните финансови потоци – например да ги насочи в посока към моя джоб, вместо обратно. И наистина, като се събудих на втория ден, заварих посоката на потоците напълно непроменена.

Още по-странна сценка се разигра обаче при второто представяне на “Оксиморонният свят” в Пловдив. Оказа се, че красивите девойки от предните редове, които с истински възторг слушаха мен и критика Юлиан Жилиев, докато говорим, а после с още по-голям възторг и неистово пищене ни замеряха с гащичките си, не са объркали събитието с концерт на “Бийтълс” през 60-те или с нещо чалгаво от наши дни, а са попаднали на точното място в точното време.

Самите те по-късно потвърдиха две неща. Първо – че наистина са девойки, поне до голяма степен. Второ – като разбрали, че “Оксиморонният свят” от принципни съображения няма да се продава по книжарниците и следователно човек няма как да си я купи от там, дошли на правилното място с идеята да научат нещо повече за смисъла и съдържанието на тази необичайна книга. И с надеждата, че полученото от това вдъхновение ще ги държи влажни цяла седмица.

От техните признания, освен всичко друго, ми остана и досега едно състояние на лек уплах – още се чудя какво ли щеше да стане с мен, горкия, ако жена ми не беше наблизо, та да се намеси решително и да ме спаси от влажните девствени харпии, скупчени наоколо.

Затова – какви изненади ни очакват на представянето в София, направо не искам и да мисля. Все пак, на живо, за подсилване на четата, там ще участва и критикът Георги Ангелов, известен не само с голямата си уста, в която от едната страна влизат много студени бири, а от другата излизат много умни словеса. Не само. Известен е и с това, че специално за него съм написал разказ, в който един невинен ангел моли един невинен дявол за една порция горещ секс. И намира начин да си получи порцията, въпреки многото физиологически, морални и законови пречки пред този акт на небесна разюзданост.

Въпросният разказ ще се появи чак в следващата ми книга, но и тази съдържа доста подобни красиви простотии. Някои приемат четенето им като истинско интелектуално изпитание, други като чисто удоволствие – зависи от това доколко оксиморонният ни български живот е закалил обикновените ни човешки нерви.

Затова – заповядайте в 

“Оксиморонният свят”

автор Пламен Асенов

илюстрации Цвета Марова

художествено оформление Иван Тотев

София, сряда, 29 юни, 19 часа,

“Петното на Роршах” – ул. “Христо Белчев” 8,

с Юлиан Жилиев и Георги Ангелов

“Оксиморонният свят” е от онези книги, които човек цял живот иска да прочете, но не може, защото никой не пише такива. Затова сяда и си я написва сам.

ДВЕ ПРЕДСТАВЯНИЯ В ПЛОВДИВ

Автор – Пламен Асенов

Илюстрации – Цвета Марова

Художествено оформление – Иван Тотев

Издател – Продуцентска къща “Еклипс” – Пловдив

Това е корицата на книгата “Оксиморонният свят”.

Съдържанието е не по-малко интересно от корицата, но първата възможност човек да се докосне до всичко заедно, е на 25 май, сряда, от 18.30 часа в двора на Етнографския музей, където ще има градинско парти на книга и чаша вино за специално поканени приятели и ценители. Приятели и ценители, които не познавам лично, но които видят тази информация в нет-а или в някой случаен пророчески сън, също са поканени.

За този, който не успее да дойде сега, има и резервен вариант. След седмица, на 1 юни, от 17.30 часа, в Стария Пловдив – къща “Златю Бояджиев”, ще бъде официалната премиера на “Оксиморонният свят” като част от програмата на дните “Пловдив чете”. Книгата ще представи Юлиан Жилиев, критик и преводач.

Заповядайте! 

ЗА КНИГАТА

“Оксиморонният свят” е книга смешна по форма и трагична по съдържание – но все пак от нея научаваме защо сме верни привърженици на живота в този свят, който ни убива постоянно. За да видим какво ще стане, ето защо.

“Живеем в Оксиморонен свят. Оксиморонът е реализиран на живо абсурд, а Оксиморонният свят е свят, в който абсурдите постоянно и масово се реализират на живо навсякъде около нас и вътре в нас.”

Така започва предговорът на книгата “Оксиморонният свят”. Въпросният предговор обаче, макар сам по себе си доста странен като философска база за разбиране на заложената в книгата концепция, все пак е най-нормалната и традиционна част от нея, нещо като жадуваната сламка за удавника.

Но той бързо свършва и оставя читателя сам срещу предизвикателствата на един шокиращ, силно провокативен за нормалните литературни представи текст, чиито сюрреализъм накрая се оказва чист реализъм, защото човешкото въображение не е способно да измисли такива чудеса, каквито самата действителност е способна да ни поднесе.

“Оксиморонният свят” е книга от четири части – Фрагменториум, Оксиморонии, Импетус и Животът около Джон. Те са обединени от усещането за фрагментарност, за действителност, изтъкана от абсурд и от онова, което може да се нарече Новите територии, териториите отвъд абсурда. Естествено, родени в това, което има наоколо,  ние не схващаме Оксиморонния свят като заплаха за нормалния живот – и от тук произтичат най-големите заплахи както за самите нас, така и за бленувания от нас Нормален свят.

Книгата се разгръща на множество мисловни, литературни и словесни нива. В нея няма единна сюжетна линия, а представя по-скоро опит да бъдат обхванати с едничък поглед – докато в същото време се докосват едно по едно – всички парчета от някакъв огромен житейски пъзел, пъзел объркващ, странен, хаотичен, искрящ и дразнещ, но пъзел, чието нареждане не можеш да изоставиш, щом вече си започнал, дори това да ти струва загубата на живота. Или поне на нормалния поглед към него.

“Умна книга, пълна с простотии” – като израз това е твърде добра и изчерпателна критическа бележка, прицелена в същината на “Оксиморонният свят”.

За да се прочете тази книга с удоволствие и да се схване в цялата нейна дълбочина, човек трябва да притежава доста широк – а на моменти и доста дълбок – поглед към явления, факти и случки от философията, науката, изкуството, митологията и историята, психологията и изобщо, от движението на мисълта в развитието на цивилизацията.

Напълно според оксимороните принципи обаче – следователно напълно валидно – е и твърдението, че човек може да си няма никаква представа от всичко споменато и пак да прочете “Оксиморонният свят” с удоволствие, като при това схване книгата в цялата и дълбочина.

Не случайно някъде в самия текст се казва: “Не е възможно праисторическата жена да си е бръснала краката. Но и не е възможно да не ги е бръснала.” 

ЕДНА КНИГА С ДВЕ ЦЕНИ

Мото: Добрата книга е скъпо удоволствие и още по-скъпа необходимост. 

Тиражът на “Оксиморонният свят” е малък – само за приятели и истински ценители. От принципни съображения тя няма да се разпространява по книжарниците, а единствено на представяния и срещи. Тук няма да влизам в повече подробности за принципността на тази позиция. Само ще цитирам вече покойния ми приятел Валери Начев, книжар и издател, който казваше: “Българското книгоразпространение е като черна дупка. В него от едната страна влизат книги, от другата – пари, но оттам нищо не излиза. Затова в България  нормалната система автор-издател-разпространител-читател-автор се задръства и буксува”.

Както обикновено се случва в заобикалящия ни реален свят, странностите не са плод на фантазията, а на грубата действителност.

Затова се оказа възможно книгата “Оксиморонният свят” да се продава на две различни цени едновременно. Едната от тях – 9.99 лв, е цената на скъпото удоволствие. Другата – 29.99 лв, е цената на още по-скъпата необходимост.

Не знам как звучи това на широката читателска публика, но на мен ми звучи като доказателство, че книгата е наистина добра, щом успява така страстно да се срастне с живота наоколо.

Пламен

Като питам сега “Искате ли да видите Иван?”, знам, че мнозина ще ми отговорят – не, бе, вчера го видях. В тази страна всеки си има поне един собствен Иван, когото вижда постоянно.

Аз моя Иван – Тотев Иван, го виждам почти всеки ден, но въпреки това той е толкова голям скулптор и интересен човек, че винаги ме изненадва и никога не ми омръзва. Затова се каня да отида и да го видя пак във вторник, 17 май, някъде към 18.30 часа, в галерия L`Union на улица “Съборна” в Пловдив.

Ще има сигурно доста хора, освен това – малко вино-мино, хихи-михи, шушу-мушу и други стандартни за такива случаи процедури. По-важното обаче е, че, освен самия Иван, там ще могат да се видят 14 скулптури и 10 съвсем пресни акварела, които той представя.

Виждал съм ги още в процес на работа – струва си да се погледат, дори втренчено. В смисъл – не, че, ако ги гледате достатъчно втренчено, ще успеят да ви излекуват от дюстабан, плешивост или друго някакво неприятно телесно страдание, не. Това, на което са способни работите на Иван обаче, е доста по-необикновено – способни са да отворят в човека представата за такива духовни пространства, които не срещаме постоянно, дори когато ги търсим настойчиво.

Как го прави само с две ръце, малко восък, гипс и хеви-метъл, той си знае. Ние, останалите, можем единствено да подозираме, че всъщност цялата работа е в главата.

 и картините на Коста Форев

Представят: Пламен Асенов и Светла Москова 

21 декември 2010 (вторник), 18:30 ч. – Културен център ТРАКАРТ 

ЗА АВТОРА 

Илия Зайков е роден на 16.09.1944 г. в с. Брестник, Пловдивско, едно от най-маврудовите български села на България. Работил в сп. „Тракия“ и вестниците „Народна младеж“, „Комсомолска искра“ и „Марица“. Автор на две книги стихове, както и на книгите „Играчка-плачка“ и „Две петлета се скарали“ – детски игри и играчки, „Книга за виното“, „Книга за хляба“, „Книга за печатницата“ – за пловдивските печатници от Освобождението до 1944 г. и пр. 

КНИГА, РАСНАЛА НА ЮЖЕН СКЛОН 

Пламен Асенов – за книгата на Илия Зайков “Именник на българското вино” 

Тъкмо си мислех, че май ще е най-добре да започна представянето на този “Именник на българското вино”, с който ни послужва днес нашият приятел Илия Зайков, чрез една хубава, достойна молитва, както се е започвало самото правене на вино векове наред, когато ето, попаднах и на подходящата молитва в текста:

        Господи, Боже наш, Господи человеколюбче!  Ти, който превърна водата във вино в Кана Галилейска и яви Своята слава на учениците Си… Ти, Исусе, който ядеше и пиеше, пък Йоан, Твоят кръстител и предтеча, нито ядеше, нито пиеше… И погледни на това вино и на причестяващите се с него, и благослови го, и сотвори его благопиещо се, благопиещо се-е-е…Амин! Речете, дружина, и вие Амин! И който опитва  вино, да се първо прекръсти и тогава да пие. 

Познавам много хора, на които виното развързва езика и ги кара да говорят. По-малко са онези, които могат да говорят за виното. Но най съм доволен от късмета си, че още в този живот се докоснах поне до един човек, който може да пише за виното по начин, от който душата на самото вино, убеден съм, ще се възрадва. Или дори вече се е възрадвала.

Не знам за вас, но аз чакам тази книга поне от 15 години насам. През това време чух от устата на Илия Зайков, когото ще продължа занапред да си наричам бай Илия, защото така съм свикнал, пък и така му отива най-добре, част от историите, разказани вътре. Цъках с език пред съдбите на различни описани от него хора. Радвах се на развитието и разцъфтяването на някои от приказните му сюжети – не само онези, които водят от дебрите на митологията през дебрите на историята в дебрите на нашето собствено време, но и онези, които вечното вино сътворява някак без претенции за авторство, без претенции и за автентичност, но с единственото безценно качество – да бъдат толкова истински, че да им повярваш тутакси, щом ги чуеш, независимо от всичко. “Не лъжеш, а владееш изкуството на мохабета” – както пише на едно място в Именника.

И в същото време тези дни, докато четях вече готовата книга, наслаждавах се отново на всичко това, възприемах света на виното, описан в нея, като поредица от откровения, намирах в думите нови нюанси, дошли може би от слънцето на южния склон, където са расли, а може би от характерните особености на почвата на Брестник, не знам. Както се казва в текста – колкото и да са добри химиците, никой от тях не може да разложи и изследва доброто вино дотолкова, че да разгадае неговата истинска магия. И как ще стане това, та нали виното, подобно на словото, е алхимия, не химия.

Та и аз със словото на бай Илия така – не искам да постъпвам като химик. Пък и не смятам, че да го изследвам ми е задачата днес, нито смятам, че това ще бъде интересно за публиката. Напротив, намирам, че представянето на тази книга изисква не наточване на модерния аналитичен скалпел, не разфасоване и изцеждане на капките-думи, за да видиш какво има вътре, а придържане към старовремския процес на синтез, доколкото съм убеден, че най-добре е природата на даден текст да съответства на природата на предмета, който този текст разисква.

В случая просто искам надлежно да ви информирам, че с тази книга бай Илия ни е приготвил едно голямо буре с гъсто и силно вино, неразредено с вода по гръцки маниер, вино, което се лее тежко като петмез в бездънната зелена паница, от която вече можем да пием всички. Не знам всъщност дали ни го е приготвил това буре или по някакъв начин се е изхитрил сам да се превърне в едно такова божие буре, в което са ферментирали джибрите на доброто вино за четене. Сигурно той после ще ви каже точно откъде идва изразът “вино за четене”. Аз ще припомня само как на едно място в книгата пише, че процесът на ферментация за северняшкото вино от сорта Гъмза започва, подхванат с косъм от опашката на дявола. Сигурен съм, че за книгата си бай Илия е използвал обаче не само такъв дяволски косъм, но и някакво перце от крилото на ангел, който от време на време – или поне в някои по-особени състояния – неизбежно се мярка покрай него, за да го нагледа. А може и прашец от сандалите на божествения виночерпец Ганимед да му е паднал в словесната чаша, кой знае. 

Сега му е времето да направя три неща – две уточнения и едно признание. Започвам с уточнението, че вече 20 години познавам бай Илия и вече 20 години го намирам за страхотен чешит, казано в най-добрия смисъл. Словото му се лепи на устата, помни като змей имена, случки и хора, по невероятен начин съчетава в себе си бита и характера на българското село с натрупаните в българския град знания и житейски умения. Тук съзнателно подчертавам “български”, защото друг такъв феномен по света няма – заради историческите превратности по нашите земи това съчетание се е получило уникално, също както уникални са се получили и старите български сортове лозя. Но съм напълно съгласен с онзи герой от книгата на бай Илия, че различните стари, традиционни български лозя, всъщност “трябва да се наричат не сортове, а чешити” заради характера, който притежават и изненадите, които винаги могат да ти поднесат.

Второто уточнение е, че с бай Илия се запознахме преди 20 години покрай моята първа книга, която с големия поет Николай Заяков решиха да издават и наистина издадоха в тогавашното пловдивско списание “Тракия”. А не, както той се опита да ми внуши наскоро, да сме се запознали покрай някакво си едва ли не случайно паднало ни от небето шише с вино. Нека да сме наясно, това с шишето, дори онова с шишетата, дойде малко по-късно, вече на втората или чак на третата ни среща, когато се разбра, че между литературата и виното съществува нерушима дружба, доколкото старите българи са наричали лозата “библия”. Нали сами разбирате, че и за двама ни това е една от любимите книги. А и оттам до една от любимите и за двама ни думи – библиотека, стъпката също е твърде малка.

Признанието пък, което искам да направя, е, че тогава, преди да срещна бай Илия, аз лично от принципни съображения, които сега смятам за напълно безпринципни, не близвах и капка вино. Дори червено, не само бяло не близвах, колкото и да не ви се вярва. Тогава той търпеливо, по метода на убеждението, ме накара отначало да осъзная ужасния грях, който извършвам и спрямо благословената от Бога напитка, и спрямо човешката природа изобщо. А след това по метода на личния пример ми преподаде някои толкова задълбочени уроци по любов към виното, че наистина започнах да се опитвам да го разбера, да го харесвам и ценя. И досега съм сигурен, че разбирането ми все още продължава да си е на съвсем лаишко ниво, обаче харесването, поне от моя страна, е толкова дълбоко, че го чувствам като един вид професионален ангажимент. За което ще съм вечно благодарен на бай Илия.

Книгата, около която сега сме насядали, “Именник на българското вино”, има много и разнообразни функции. На някой тя може да послужи като справочник заради събрания троха по троха в нея емпиричен материал. На други – като наръчник за лакърдии, странни факти или тъй наречените “истински случки”, които да се разказват на приятели пред чаша вино. За трети тя може би ще прозвучи като словесен паметник, като опит да се запазят живи имената и съдбите на много хора, докоснали се до живеца на българското вино и само на пръв поглед изчезнали вече, защото ето, имената им се връщат сега на живот. Четвърти ще проследят с най-голям интерес полемичната нишка в Именника, онези на пръв поглед разхвърляни, но всъщност дошли точно на място “приписки в полето”, които авторът си позволява, за да изрази лично, често пъти крайно, мнение по редица въпроси, свързани най-вече с близкото минало, настоящето и бъдещето на българското винопроизводство.

Всичко това го има, разбира се. И никой няма да сгреши, ако намери в книгата своето си буренце, от което да наточи каквото вино на него му харесва. В същото време обаче смятам, че една от безценните функции на “Именника…..” е тази – чрез сладостта на словото си бай Илия се опитва да изманипулира всички, които са останали лаици в магията на виното, както направи някога с мен. Иска не просто да ни запознае с виното, не просто да ни информира за него, а иска – и според мен успява най-пълноценно – един вид да ни сватоса, да запали искрата на истинската любов между човека и виното. Или да я разгори и поддържа запалена там, където тя по една или друга причина е на угасване.

Другата важна функция на тази книга е просто да и се насладим – да я погълнем бавно, като първо я огледаме на светлината, за да видим и най-тънките нюанси на нейния цвят, да я завъртим в ръка, за да освободи букета си от аромати, да я помиришем и вкусим, като плъзнем по небцето си отпитата глътка, за да усетим как слънцето, земята, гроздето, историите на човека и човешките истории са се смесили, тъпкани от босите крака на красиви менади, как са ферментирали и превърнали в еликсир.

Достойно ест! И наздравие!

14 секември 2009 

Пиша това предисловие не защото познавам умните издатели, а защото не ги познавам и ми се ще да се запознаем. От друга страна те не трябва да бъдат пък и чак безкрайно умни, та да могат лесно да разберат простотиите, които пиша.

За какво ми трябват умните издатели? За да купят книгите ми и да ги продадат. Не за да ги отпечатат – за отпечатването аз и сам мога.

Но тъй като ми писна толкова години да се занимавам с журналистика, за да си вадя хляба, а заради това да се превръщам съботно-неделен писател, и тъй като ми писна в България целият книжен свят да ходи на два куци крака, обръщам се директно към издателите.

Те, макар и заедно с много други хора, са отговорни за липсата на ключовата в системата на книгоиздаването институция “литературен агент”, затова да вземат и да изпълняват тази функция, поне донякъде, защото не е моя работа да ходя да си предлагам текстовете, все едно продавам картофи и да се пазаря с тях за жълти стотинки.

Ще им помогна да започнат с текста, който публикувам тук. Това е малка част от книгата с миниатюри “Животът около Джон”, с която се забавлявам от известно време насам. Задно с друг цикъл кратки разкази – “Диалози”, някои от които ще се появят малко по-късно в този блог, те оформят една прозаична книга с работното заглавие “Миниатюри”, но може да бъде и всяко друго заглавие, което ми хрумне.

Това е книга, каквато в България няма написана, а и няма кой да напише. Който е повярвал на скромността, красяща това изказване – повярвал, който не, да прочете малко, ако е умен издател, веднага ще разбере.

За авторските права на текста обявявам търг с явно наддаване. Той започва отсега и ще продължи до края на март. Системата е следната – всички предложения, съдържащи суми за участие в наддаването, получени на мейла ми, ще бъдат публикувани в този блог. Ако някой иска повече предварителна информация за книгата, да пише какво му трябва, ще му изпратя. Оттам нататък всеки има право да наддава калкото пъти иска – докато подбели очи или още по-добре, докато му се изпразнят джобовете.

За сметка на празните джобове, ще може да напълни душата си, ама не с кюфтета. А такъв късмет рядко се пада в живота, нали?

ИЗ “ЖИВОТЪТ ОКОЛО ДЖОН” 

ДЖОН, ДАМАТА И ПРЪСТЪТ НА СЪДБАТА 

Полуизлегнат на тавана, Джон опира пръст в пръста на Съдбата. После от радост танцува малко под дъжда, а когато вижда красива дама с кученце, нахвърля се да целува кученцето. 

ДЖОН И НЕГОВОТО ЧЕРНО ПИАНО 

Понякога е по-добре сам да паднеш в онова, в което така или иначе ще те бутнат.

От малък Джон иска да свири на пиано, но му пречи чувството за вина, задето носи скъсани на петите чорапи. Когато старателният психиатър успява да му внуши, че вината не е негова, а на чорапите, вече е късно за пиано. Но Джон продължава да държи на пианото.

Държи на него неща като стари балетни пантофки, географска карта на Уругвай през зимата и учебник по геометрия с обяснения на питагоровата теорема, които липсват.

За удавяне на мъката той предпочита да държи и топла пилешка супа, която да бърка разсеяно с пръст, след като си е пребъркал носа. Но пък няма как да държи супата на пианото, защото остават бели следи по лъскавия черен капак.

Тази житейска несправедливост натъжава Джон допълнително и той решава, че когато дойде моментът да се обеси, ще се обеси със струна от пиано, независимо дали неговото собствено или нечие чуждо. 

ДЖОН НЕ ПАСЕ ТРЕВА 

Джон не пасе трева защото няма в джоба си пет лева да си закупи свежа маруля, а пасе трева, защото му се пасе трева, пък на пазара никой не продава. Все пак е по-добре да пасе трева на поляната в задния двор, отколкото да ходи и да цвили по площадите – смятат роднините на Джон, които се притесняват за фамилната чест. Джон обаче е неуморим и след като се е напасъл добре с трева, ходи да цвили по площадите. Но не излага фамилната чест, защото всеобщата оценка е, че цвили твърде добре. 

КОГАТО ДЖОН СИ КУПУВА ТЕНДЖЕРА 

Когато Джон си купува тенджера, първата му работа е да я наложи на главата си и да провери дали така прилича на рицар. Втората му работа е да се разочарова, че не прилича. Третата му работа е да се тресне с капака по главата, за да чуе поне звук от героична битка. Четвъртата му работа е да си вдъхне надежда, че със следващата тенджера, която си купи, може би ще заприлича на рицар. Петата му работа е да провери в енциклопедията дали рицарите ядат боб. Шестата му работа е да си наготви боб в новата тенджера. Седмата му работа е да изхвърли тенджерата, заедно със загорелия боб. И осмата му работа е горко да поплаче, гладен рицар. 

ДЪРВОТО ВЪТРЕ В ДЖОН 

Една сутрин Джон се събужда и установява, че е дърво. Разбира го по светлите и тъмните годишни кръгове, които веселите и тъжните години от живота му са  отпечатали в живота му.

- Сега остава и да се разлистя – казва си Джон на шега. – Или пък да ме набичат на дъски и да ме използват за кофраж – продължава да се шегува вътрешно.

Но никак не се учудва, когато малко по-късно наистина го набичват на дъски и го използват за кофраж. Процесът го навежда на мисълта, че все пак по-добре да се беше разлистил. 

ДЖОН НИКОГА НЕ ЗАТРЪШВА 

Джон никога не затръшва с крак вратата на хладилника. Питат ли го защо, говори леко несвързано за невъзможната пермутация на източната чувствителност в западно мислене.

Джон никога не затръшва с крак вратата на хладилника. Вече не го питат защо. Дават си сметка, че пермутацията на източната чувствителност в западно мислене наистина е невъзможна.

Джон никога не затръшва с крак вратата на хладилника. Забравя защо и го прави механично. Невъзможната пермутация на източната чувствителност в западно мислене си отдъхва облекчено.

И тогава Джон затръшва с крак вратата на хладилника. 

ДЖОН ГРАДИ ХРАМ 

Джон гради Храм, но не знае на кой бог е посветен, затова го гради някак най-общо.

Рови се в Интернет, за да види кое е най-популярното име по света и установява, че името e Джон, Йоан, Иван, Хуан, Жоан, Жан, Ян, Янис, Джовани….. при това всички комбинирани с фамилията Смит. Така че Джон не се колебае и посвещава храма си на Джон Смит. Градежът придобива конкретни измерения.

Джон Смит му е свидетел, че само по една фантастична случайност божиите имена в случая напълно съвпадат с неговите собствени. 

ДЖОН СРЕЩУ СЪВЪРШЕНСТВОТО 

Джон решава никога да не постигне съвършенството, защото подозира, че така душата му ще се подложи на мъчителна анихилация, а тялото му ще се лиши от редица несъвършени, но вдъхновяващи практики.

Сред тях той брои пеенето с цяло гърло сутрин в банята, възможността да се наругае телевизора или трепета от някои научни открития, според които животът е лъзгав.

Особено ще му липсва редовната практика да чува по телефона думите “Извинете, грешка!”, защото, разбира се, по време на съвършенството грешки няма как да има.

28.10.09 г. 

Забележка: За повече информация по цялостната концепция на проекта WRIGHTLIGHT и изложбата “Отражения от бъдещето”, част от които е публикуваният тук текст, виж встъпленията към І и ІІ част.   

Ако някой си е помислил, че, след като тръгнахме от Черна дупка 10 и стигнахме до Черна дупка 1, поредицата свърши – заблудил се е. Има и една наистина последна Черна дупка, 11, която, както повечето неща в живота, е малко странна – тя ту се появява, ту не се появява. Може би защото всъщност не е съвсем черна, а е черно-бяла – точно както повечето неща в живота.

Темата за абсурда и отиването отвъд него ме занимава твърде много напоследък. С чисто интелектуална радост и с чисто практическо съжаление трябва да кажа, че това “отвъд” е не само теоретично възможно, но и твърде лесно се реализира в практиката на всекидневието ни. Фактът, че често не забелязваме това, само потвърждава, че казаното тук е истина.

Много ми се ще един ден да се събудя и да установя, че светът наоколо се е превърнал в кротка швейцарска крава, която си пасе по зелените поляни и нашата единствена човешка грижа е как да направим от млякото и възможно най-добрия шоколад.

Не знам дали бих могъл реално да живея в такъв свят, но си струва човек да опита. Е, разбира се, това е израз на социално-политико-психологическа наивност, която признавам си, ме тресе от време на време. Но пък ако не ме тресеше, нямаше да отварям очите си толкова широко за света наоколо и да го смятам за прелестен, въпреки всичко. 

Черно-бяла дупка 11 /Отражения от бъдещето/ 

Артефакти – три книги: Библията, “Швейк” и “Чичовци” 

ДА ОТИДЕШ ОТВЪД АБСУРДА 

В родния ми Пловдив един кмет забранява на европейски художници да излагат творбите си и разгонва международна изложба с общинска полиция. Той не се сеща, че и най-неприемливото изкуство е по-дълготрайно и от най-дългия кметски мандат.

Истинско отражение от бъдещето е възможността да ме арестуват в демократична България през 2009-та година, след като двадесет години по-рано, през 89-та, не ме арестуваха в комунистическа България.

Това показва, че тази изложба започва да изпълнява целите си още преди да бъде открита. Остават въпросите, страховете и един особен поглед към света, който мнозина българи притежават, но малцина осъзнават. Да отидеш отвъд абсурда е не просто констатация, не просто епитафия. За нас абсурдът се е превърнал в естествена жизнена среда и неосъзнаването на този факт е една от най-големите заплахи за оцеляването ни като хора и като общество.

Бъдещето е нещо като яйце, което намираш насред полето и започваш да гадаеш – дали от него ще се роди невинна и полезна птица, аспида люта, която ще те задуши в прегръдка и ще те клъвне с грозни зъби, или пък дракон неочакван…..

“Във моя край е моето начало” – написа преди време един от най-великите поети, Т. С. Елиът.

Сега пиша роман със заглавие “Метаморфози” и сюжет, който следва сюжета на знаменитата книга на Овидий. Освен всичко друго, чрез него се опитвам да разбера дали пък, обратно, моят/ нашият край не е в моето/нашето начало.

Като род човешки ли сме такива ненормалници, каквито изглежда да сме, или това си е характерно само за българската действителност и българския национален характер?

Но докато напиша тази книга, в момента можем да прелистим и да погледнем  в други три, вече написани – Библията, “Чичовци” и “Швейк”. В тях бъдещето се отразява по твърде подходящ начин.

Безсмъртието може и да е иронично намигване към човека от страна на Вселената, но иронията несъмнено е безсмъртна.

27.10.09 г.

Забележка: За повече информация по цялостната концепция на проекта WRIGHTLIGHT и изложбата “Отражения от бъдещето”, част от които е публикуваният тук текст, виж встъпленията към І и ІІ част.  

Да закриеш ВВС – пасва идеално за заглавие на филм, в който Джордж Клуни се влюбва безпаметно в красива рускиня. Той е шеф на Корпорацията, тя обаче е шпионка на КГБ и го изработва така, че го докарва до състояние да закрие ВВС, гнездо на мръсната антисоциалистическа пропаганда.

Това би бил филм – мечта за много нискочели говеда отсам Желязната завеса. Надявам се обаче той никога да не бъде реализиран, дори за купища пари. Смятам, че на Клуни, който в един свой филм произнесе знаменитата реплика, че руснаците не могат да намерят и снега през зимата, може да се разчита доста повече, отколкото на Костурица, който май ще прави честен антивоенен филм за мръсната грузинска агресия срещу Русия през 2008. Халал да ти са паричките, брато, но май вече няма да обичам толкова “Аризонска мечта”.

Та говоря всичко това, защото смятам, че човек, разбира се, има право и дори задължение да се променя през живота си, но в тази промяна пък трябва да има някаква последователност, известна логика и поне малко морал. 

Черна дупка 1 /2005 – 2009 г./ 

Артефакти – последната журналистическа карта от ВВС, листове от последната сутрешна емисия, книгата “Цвета и Търла-Мърла”, книгата “Зодиак на смъртта” 

През 2005-та англичаните решават да закрият десет езикови редакции на ВВС, сред които и българската. Зер, демокрацията тук вече напълно победи…..Оценявам този акт амбивалентно, което е меката дума за шизофренично – яд ме е на глупостта им и съм доволен, че приключвам с писането на репортажчета. За мой късмет съм дежурен в студиото в София по време на последното /в 70-годишната история на редакцията/ предаване “Лондон старт”. Комунистите не успяха да закрият този глас на разума и обективността, но аз го закривам, без да ми мигне окото.

Ще зарежа журналистиката и ще се отдам на литературата. Ама не става.

Петко Георгиев ми поръчва сценарии за поредица от 25 документални филма, които са под шапката “Лица от България”. Ново двайсет в писането – как се прави сценарий? Ами не знам, ще се уча. Докато се уча, сприятелявам се със страхотния български телевизионен режисьор Дамян Серкеджиев, който е способен да ти направи филм от две клечки за зъби и го доказва пред очите ми.

Междувременно с поредната ми жена, която е художничка, решаваме, че като  ставам безработен писател, имаме време да реализираме и някой от общите проекти, за които отдавна говорим. От този разговор започва да се ражда “Светът на Цвета” – една детска книга с разкази и много илюстрации. В нея например става съвсем ясна разликата между “пастоплеск” и “плескопаст”, както и откъде се появяват бебетата.

Докато снимаме и монтираме филмите обаче, явно натрупванията, за които не съм имал време и сили през годините се освобождават и успявам да напиша още две книги с разкази, а след това и нещо като роман или като нероман, “Оксиморонният свят”. Там е историята за човека, дето си намерил на улицата стара филцова шапка и се зачудил откога искал да си намери на улицата стара филцова шапка, но като не се сетил откога, взел тази. Книгата е от три части – “Фрагменториум”, “Оксиморонии” и “Импетус”. Най-неизвестен и досега за публиката е “Импетус”, посветен на въпросите на любовта и секса в оксиморонния свят.

През същата 2007 година започвам да работя и като политически наблюдател за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия. Да им се чудиш на австралийците, че се интересуват от България, след като мнозина българи изобщо не се интересуват от нея…..

На следващата година Божана Апостолова съвсем по апостолски издава поетечната ми книга “Зодиак на смъртта”, онази, която писах 13 години…..

А през това време България изтърпява още един цикъл на некадърно, проруско и антинационално комунистическо управление, светът влиза и почти излиза от сериозна финансова криза, на 50 години умира Майкъл Джексън и в родния ми Пловдив един кмет забранява на художници да излагат творбите си и разгонва международна изложба с общинска полиция…..

Да живеят предизвикателствата, в които бъдещето се отразява!